Показват се публикациите с етикет притча. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет притча. Показване на всички публикации

вторник, 3 април 2012 г.

Какво забравят повечето хора

Един студент по философия попитал своя професор:
-         В какво се състои смисълът на човешкия живот?
-         В какво се състои смисълът на живота на едно цвете?- попитал професорът студента.
-         Ами, то покълва, расте, цъфти и увяхва.
-         В това е и смисълът на нашия живот – казал професорът. – В зараждането, в израстването, в цъфтенето и увяхването. Но повечето хора забравят цъфтенето.

Hans Kruppa

Приятели, нека помогнем на един млад достоен българин, Деян Гергов, да разцъфти мечтата му да стане Световен футболен репортер. Моля, гласувайте за него в линка под клипа!

Деян Гергов

понеделник, 13 юни 2011 г.

Чувалът с грижи

Един ден на една жена нейният чувал с грижи и се сторил толкова тежък, че и се струвало, че ще се пречупи под него. Не знаела, как ще продължи да го носи повече. Някога била чула за едно място дълбоко в гората, където има заключена пещера, в която при определени условия може да се отърве от своя чувал с грижи.                                                                                                         
Тя тайно се отправила на път. Не след дълго намерила пещерата. Пред входа и стоял един старец, който любезно я поздравил.
- Искам да оставя при теб моя сак с грижи – помолила го жената.
Старецът я погледнал настойчиво:
- Много хора искат това и могат да го направят тук. Но има едно условие: В тази пещера има много чували с грижи, ти можеш да се отървеш от твоя, само ако вземеш някой друг.
Жената се съгласила и старецът я повел в огромната пещера. Тя с облекчение оставила своя чувал. И опитала да го замени с друг. Втурвала се от чувал към чувал и поглеждала вътре. Разочарована, бързо завързвала отново всеки чувал.След дълго търсене тя отново се прокраднала към своя чувал, нарамила го на гърба си и замислено напуснала пещерата.
 Нейният чувал и се сторил изведнъж толкова лек, че дори не го усещала на раменете си и с лека походка и кураж в сърцето се отдалечила.
И на всеки, на когото му се струвало, че чувалът му с грижи ще го смаже, разказвала за своето преживяване.
Така, както аз сега ви го предавам...
Celine Rosenkind  http://www.wortkarussell.de

сряда, 10 ноември 2010 г.

Спиритуализъм

Това е глупост – казал разумът.

Това е, каквото е – казала любовта.

Това е лош късмет – казала интересът.

Това не е нищо друго, а болка – казал страхът.

Това е безперспективно – казало убеждението.

Това е, каквото е – казала любовта.

Това е нищожно – казала надменността.

Това е лекомислено – казала предпазливостта.

Това е невъзможно – казал опитът.

Това е, каквото е – казала любовта.

/превод от немски/

Erich Fried



четвъртък, 9 септември 2010 г.

Тайната на щастието


Няколко младежи отшли при един дзен мъдрец.
- Учителю, - попитали те - кажи ни какво правиш, че си щастлив и удовлетворен? И ние бихме искали да сме щастливи като теб.
Старецът се усмихнал и казал:
- Когато лежа, лежа. Когато ставам, то ставам. Когато вървя, вървя и когато ям, ям.
Младежите се погледнали смутено. Един от тях избухнал:
- Моля, не ни се подигравайте. И ние правим това, което казвате. И ние спим, ядем и ходим. Но не сме щастливи. Кажете ни, каква е Вашата тайна?
Отговорът бил същият:
- Когато лежа, лежа. Когато ставам, то ставам. Когато вървя, вървя и когато ям, ям.
Чувствайки безпокойството и негодуванието на младежите мъдрецът добавил:
- Със сигурност и вие спите, ходите и се храните. Но докато вие лежите, мислите вече за ставане. Докато ставате, обмисляте къде ще ходите и докато вървите, мислите какво ще ядете. Така вашите мисли непрекъснато са някъде другаде , но не там, където сте всъщност. Истинският живот протича в пресечната точка между миналото и бъдещето. Поставете се изцяло в този неизмерим момент и ще имате шанса да бъдете истински щастливи и удовлетворени.

/превод, неизвестен източник/

сряда, 1 септември 2010 г.

Колко дълго и как живеят мъжете ;)

Господ създал магарето и му казал:
- Ти си едно магаре. Ще работиш от сутрин до вечер и ще мъкнеш тежести на гърба си. Ще ядеш трева и ще бъдеш глупаво. Ще живееш 50 години.
Магарето отвърнало:
- Да живея така 50 години е твърде много, не ми давай моля те, повече от 20 години!
И господ се съгласил.
Тогава бог създал кучето и му казал:
- Ти си едно куче. Ще охраняваш имуществото на човека, ще му бъдеш най-верен приятел. Ще ядеш това, което остане от човека и ще живееш така 25 години.
Кучето отвърнало:
- Господи, да живея така 25 години е твърде много. Моля те, не повече от 15 години!
И господ направил така.
Тогава господ сътворил маймуната и й казал:
- Ти си една маймуна. Ще се люлееш от дърво на дърво и ще се държиш като идиот. Ще бъдеш смешна и ще живееш 20 години.
Маймуната казала:
- Боже, да живея 20 години като клоун, не, това е твърде много. Моля те, дай ми не повече от 10 години.
И господ се съгласил.
Накрая бог създал мъжа и му казал:
- Ти си един мъж, единственото разумно същество, което ще обитава земята. Ще използваш твоята интелигентност за да подчиниш останалите твари. Ще управляваш на земята и ще живееш като човек 20 години.
Тогава мъжът казал:
- Господи, да живея като човек само 20 години не е достатъчно. Моля те, дай ми трийсетте години, които взе от магарето, десетте от кучето и и десетте от маймуната.
И така господ се погрижил мъжът да живее 20 години като човек, който после се жени и работи 30 години от сутрин до вечер като магаре и мъкне товари. А като дойдат децата да живее 15 години като куче, да бди за къщата и да яде, каквото остане. После, на старини, да живее 10 години като маймуна, да се държи като идиот и да забавлява внуците.
Така е и до днес...

/превод от нета/

понеделник, 30 август 2010 г.

Разумът и Любовта
Разумът срещнал Любовта и й казал:
- Размишлявах дълго за теб, но без задоволителен резултат. Затова искам да те питам: какъв е твоят смисъл? Не ми казвай само, че смисълът ти е да правиш хората щастливи. Често съм виждал, че ги правиш нещастни.
- Смисълът ми е в това, че хората израстват покрай мен и откриват себе си – отговорила Любовта. –Аз пробуждам най-доброто у тях и допринасям то да разцъфти. Дарявам им щастие. А че това щастие е преходно и може да се превърне в нещастие, не нося вина за това. Нищо не е вечно на този свят. И нито ти, нито аз имаме силата да променим закона за преходността.
- Знам, казал Разумът, но все пак не разбирам, защо хората се боят от теб, след като уж им даваш само добро, докато на мен ми имат пълно доверие.- Дължи се на това, - отговорила Любовта – че аз ги водя към непознатото, докато ти вървиш с тях по пътища, които те добре познават.
- Но ти току-що каза, че им помагаш да открият сами себе си - възразил Разумът.
- да, и това правя, - отвърнала Любовта- но истинската същност, истинското Аз на повечето хора са им непознати и затова се страхуват. А за това и ти имаш някаква вина.
- Но как така?
- Ти допринасяш за това, те да си изграждат преградни стени срещу мен, като им втълпяваш, колко опасна съм била и колко големи могат да бъдат болката и разочарованието, които им причинявам. Ти ги учиш да се боят от мен.
- А не съм ли прав?- попитал Разумът.
- Не, не си прав. Аз не наранявам хората, те се нараняват един друг. Те не са разочароват от мен, те се разочароват взаимно. И болката, която изживяват не е причинена от мен, а от това, че не вникват надълбоко в моята същност. И как биха могли, като ти постоянно пречиш да се впуснат изцяло в мен. Защото само така могат да ме опознаят действително, а по този начин и самите себе си.
- Този разговор е безсмислен – казал Разумът. – Ние говорим на различни езици.
- Защото не можеш да мълчиш – отговорила Любовта...

събота, 28 август 2010 г.

Чашата с камъни


Професор по философия стоял пред студентите си, а на катедрата пред него имало няколко неща. Лекцията започнала, той взел голяма стъклена чаша и я напълнил догоре с големи камъни. Попитал студентите, дали чашата е пълна.
Те се съгласили.
Професорът взел кутия с речни камъчета и ги изсипал бавно в чашата с големите камъни. Камъчетата се наместили в свободното пространство между големите камъни. Професорът отново попитал студентите, дали чашата е пълна.
Студентите се засмели и пак се съгласили.
Накрая професорът взел кутийка с пясък и я изсипал в чашата. Пясъкът естествено запълнил празното пространство в чашата.
- И така, - казал професорът – с това искам да разберете, че тази чаша е като Вашият живот. Камъните са важните неща в живота - Вашето семейство, партньорът, здравето, Вашите деца. Тоест, неща, с които, дори и другото да липсва, Вашият живот ще е пълен. Речните камъчета са другите, по-маловажни неща, например, Вашата работа, къща или кола. Пясъкът символизира най-маловажните неща в живота. Ако сипете първо пясъка в чашата, не остава място за речните камъчета или големите камъни. Ако изразходвате цялата Ваша енергия за дребните неща в живота, не остава време за големите. Насочете вниманието си към важните неща, отделяйте време за децата си, партньора, обръщайте внимание на здравето си. Ще остане и достатъчно време за работата, домакинството, партита... Внимавайте първо за големите камъни, те са от значение. Останалото е само пясък.

/неизвестен автор/

петък, 20 август 2010 г.

Дървото на любовта


Един ден вървейки по улицата Любовта срещнала един човек. С протегната ръка тя доближила човека, като че искала да се здрависа с него или да му даде нещо. Човекът я погледнал учудено, не било обичайно и той не искал да бъде заговарян от непознати на улицата. Ядосан, той се опитал да се измъкне от Любовта, но тя застанала пред него, погледнала го в очите и му казала:
- Радвам се, че те срещнах, ще ти дам това семенце като подарък за „Добре дошъл”. Какво ще направиш с него е изцяло в твоите ръце. И как ще израсне семето, зависи изцяло от твоите грижи.
Колебаейки се, мъжът взел семенцето и искал да продължи пътя си без да благодари на Любовта.
- Почакай, - извикала любовта - не бързай толкова. Ще ти дам няколко съвета как да се грижиш за него. Трябва да посадиш семенцето в почвата на твоето сърце. То се нуждае от много дневна светлина, много слънце, топлина, тор, вода и преди всичко внимание и нежност. Отначало ще израсне едно нежно растенийце, после ще стане дърво с големи корени, накрая при добри грижи, в подходящ сезон ще даде плодове под закрилата на короната.
- Никога досега не съм садил истинско дърво – казал мъжът несигурно, като че се срамувал от това. – Растения, да, но дърво – това го могат малко хора.
- Тогава бъди един от малкото, които посаждат дърво. Всеки, който иска да засади дърво, го засажда- казала енергично Любовта.
Непознатият се забързал със семето към близкия цветарски магазин. Нетърпеливият клиент веднага направил впечатление на цветарката, будна и вживяваща се жена. Тя погледнала към свитата му длан и го попитала, с какво може да му помогне.
- Бих искал почва за цветя и една саксия за това семе тук- предпазливо отворил длан и показал семенцето.
- Какво е семенцето? – попитала жената малко учудено.
- Срещнах случайно Любовта и тя ми подари това семе, един вид подарък за „Добре дошъл”. Каза ми , че трябва да го засадя в почва и да го поливам отвреме навреме, да полагам някакви грижи и от него ще порасне едно дърво, Дърво на любовта – казал мъжът малко отегчено.
- Никога не съм чувала за дърво с такова име. Мисля, че от това ще порасне по-скоро някакво растение или малък храст- казала учудено продавачката.
Тя му дала почва, подходяща за всички растения и малка саксия.
Непознатият забързал към къщи, пъхнал семето в почата и поставил саксията на перваза, за да го огрява много светлина. Поливал отвреме навреме изсъхналата почва и се учудвал, че още нищо не израства.
Една сутрин видял в саксията малко филизче и се удивил колко малко и тъничко е то. Мъжът се обърнал разочаровано и решил да почака няколко дни, какво ще излезе от стръкчето.
Филизът станал малко нежно растение, очакващо с копнеж тор и вода. След няколко дни мъжът погледнал саксията и видял в нея малко нежно растение, клюмнало безсилно.
Разочарован, мъжът се отдръпнал. Той мислел, че растението ще порасне бързо и пищно ще цъфти.
- От това няма да стане цвете, та камо ли дърво.
Той оставил саксията да стои, но не торял и не поливал растението и след няколко дни то загинало. Той изхвърлил саксията.
И както се случва в живота, непознатият случайно отново срещнал Любовта.
Той искал да се отклони за да избегне въпросите и, но тя му препречила пътя. Така че не могъл да се измъкне.
- Радвам се, че те виждам - казала приятелски Любовта. – Какво стана със семенцето?
- Нищо – казал нервно непознатият. – Израсна едно малко растенийце, което загина. Мислех, че от това ще порасне голямо растение, което цъфти и ще стане дърво.
Когато любовта го попитала, как се е грежил за растението, той смутено и засрамено отговорил, че го е поставил на светло и го е поливал понякога.
- Вие сте били също малко, новородено бебе?- попитала предпазливо любовта. – И Вашите родители са се грижели за Вас и са били търпеливи, докато пораснете и сами стъпите на краката си. Вие сигурно също не сте израсли много бързо и не винаги сте доставяли само радост, а и грижи на Вашите родители, или?
- Сигурно, но...
- Никакво „Но!” - прекъснала го Любовта. С любовта е същото, както с малко дете. Любовта трябва да бъде наторявана, тя трябва да получава храна като нежност, радост, съвместност. Любовта трябва да стои на светлина, тя трябва да вирее под светлината на честността, верността и надеждата. Любовта се нуждае от вода,, нуждае се от извор, от който може да черпи сила, когато ежедневието я уморява. Любовта трябва да се пази. Увехналите и болните листа трябва да се отстраняват. Тя се нуждае от думи, които казват всичко, но трябва да се пази от нараняващи думи. Само така Любовта може да расте и цъфти. И помисли: за нея трябва време и търпение!
Тя оставила в ръцете на непознатия едно малко семенце, което той приел колебаейки се.
-Този път направи всичко по-добре и мисли за това, което ти казах – приканила го Любовта и се отдалечила.
- Но аз... – мъжът не продължил, защото Любовта не се виждала вече.
Той разгледал семенцето в дланта си, колебаейки се дали просто да не го изхвърли. Но Любовта не се виждала вече, за да я настигне и иго върне. Замислен, той се запътил към цетарския магазин, за да купи нова почва.
- Добър ден, радвам се да ви видя, какво израсна от семенцето?- попитала с любопитство продавачката.
- От него се показа мъничко растение и не след дълго умря – свел засрамено глава мъжът. Като че оправдавайки се за това, той тихо казал: - Не разбирам нищо от растения и честно си признавам, че не го и поливах вече. И защо ли, от това щеше да стане само едно мъничко растение.
- Независимо от това, че не сте го поливали, – отговорила цветарката неодобрително – такива редки растения са много чувствителни и се нуждаят от особени грижи. То е подходящо по-скоро за ценители и познавачи на растения.
- Днес отново срещнах Любовта, тя ми сложи ново семенце в ръката и избяга – несигурно и с разочарован глас казал непознатият.
Цветарката се усмихнала сдържано и му дала почвата, подходяща за всички растения, като му пожелала щастие.
Вкъщи той посадил внимателно семенцето във влажната почва и поставил новата саксия на прозореца. Още веднъж загладил с пръсти нежно почвата, като че завивал спящо дете.
За мъжа станало ритуал всяка сутрин и всяка вечер да поглажда почвата. Като че чувствайки нежноста на поглаждането, то изникнало внимателно от влажната почва и било също толкова крехко, както първото семенце.
Мъжът разглеждал семенцето и се удивявал на неговата нежност. Той вече не бил разочарован от мъничкия филиз и крехкостта му, по-скоро се възхищавал на жизнената му сила.
Най-сетне той разбрал, че всеки живот има своите стъпала и се нуждае от време, за да изкачи тези стъпала.
Внимателно той се грижел за растението с неописуемо търпение и нежност, а растението му благодаряло с нови и нови листа, блестящи в наситено зелено. Малките нишки на неговите коренчета станали по-силни и се вкопавали дълбоко в земята, за да дадат устойчивост на ствола. Така бавно пораснало малко дърво с хубав прав ствол и много клони, чиито разклонения, огрявани от слънчевите лъчи, образували прекрасна блестяща корона в безброй нюанси на зеленото.


/превод от немски език/
автор: Доната Франк www.geistigenahrung.org

неделя, 2 май 2010 г.

Незаменима

Преди много време отново започнала битка между доброто и злото.
Всички добродетели и пороци се борели на живот и смърт. Причинявали си ужасни рани, потекли реки от кръв.
Лукавството и коварството били надделели над справедливостта и й оковали ръцете.
Разкъсана от зъбите на омразата и ревността, любовта била на смъртно легло, в това време алчността се опитвала да удуши великодушието.
И за двете страни било страшна битка.
На бойното поле стояла невредима само добротата. Въпреки че я обсипвали с камъни и я пронизвали стрелите на неблагодарността, тя се изправила ненаранена от прахта.
Добротата гледала изпълнена с ужас лежащите на земята. В битката нямало победители и победени.
Добротата започнала да утешава страдащите. За всекиго имала тя мила дума, независимо на чия страна се е борил. Тя донесла вода и започнала да промива раните.
Оттогава дори нейните врагове осъзнали, че тя е непобедима и незаменима.

/превод от немски/
Celine Rosenkind
www.wortkarussel.de

сряда, 30 декември 2009 г.



Почакай, скоро...

австрийска приказка

Един млад селянин имал среща в гората със своята годеница. Тъй като бил много нетърпелив, той отишъл на срещата много рано. Седнал под едно дърво. Докато чакал не виждал слънчевите лъчи, не забелязвал прелестта на пролетните цветя, не чувал чуруликането на птиците. Не обичал да чака...
Изведнъж пред него се появило белобрадо старче, което му казало:
- Знам, какво те ядосва. Ти не обичаш чакането. Вземи това копче и го заший на ризата ти. Ако чакаш нещо приятно и времето ти минава твърде бавно, завърти копчето надясно. Така ще прескочиш напред във времето.
След като зашил копчето на ризата си, младежът го завъртял надясно. Пред него веднага се появила неговата годеница.
- Колко хубаво! - помислил си той. -Но аз искам да се оженим колкото се може по-бързо!
Отново завъртял копчето надясно ... и седял вече с булката си на сватбената трапеза.
Младият мъж си помислил: "Сега обаче трябва да си построим къща, а за това трябва много време. Не искам да чакам толкова!"
Той отново завъртял копчето. Пред него се появила голяма празна къща и младоженците се нанесли в нея.
- Сега ни липсват само децата! - казал си мъжът и отново не могъл да чака. Завъртял бързо копчето надясно: ...и ето че държал синовете си в скута.
И отново му хрумвало нещо ново, той не можел да чака и въртял, въртял копчето надясно, така че целият му живот минал покрай него. Без да забележи младежът бил станал вече възрастен мъж и лежал на смъртното легло. Вгледал се назад в живота си и едва сега разбрал, колко грешно е постъпил. На младини той искаше да си спести всяко чакане. Сега, в края на живота си, той осъзнал, че и чакането в живота има някакъв смисъл.
- Може би ще мога да върна времето мъничко назад? - помислил старецът в последната си минута.
С трепереща ръка завъртял той копчето мъничко наляво.
... Тогава се събудил и видял, че още седи под цъфтящото дърво и чакал своята годеница. Но вече знаел за чакането. Погледнал към синьото небе, вслушал се в песента на птиците, наслаждавал се на аромата на цветята и се радвал на чакането.