Бе късен следобед и се появи вятър, който леко гали косите и оставя по кожата на лицето предчувствие за хладина. Времето подмамяше за разказване и желанието за приказки бе толкова голямо, че всички помолиха мъдрия Раман да разкаже една от неговите чудни истории.
Умният старец се усмихна. Помисли малко и каза:
- Ще се срещнем при палмата с камъка, когато запалят огньовете.
- Палмата с камъка? Какво значи това?- питаха всички стареца.
- Потърсете я! – каза той и стана да си върви. – Не можеш да сбъркаш това дърво.
Когато тъмата внезапно настъпи, те бяха намерили дървото. До многото палми на брега, които изглеждаха като махащи жени, тя стоеше малко встрани, но така, че нейните тъмнозелени листа-ветрила леко докосваха стоящите до нея дървета. Бе палма с особени форми. Изглеждаше набита, със здрав ствол и силни ветрила, които видимо не се ограничавахе в техните движения, но им липсваше веселостта , която правише другите палми толкова женствени.
Странното обаче бе короната на палмата. Със своите листа-ветрила дървото се накланяше към средата.
- Гледайте точно натам, – каза старият разказвач, който вече се бе настанил в средата- внимавайте за следващия повей на вятъра.
И те го видяха. Когато вятърът разтвори ветрилата на дърветата, тогава го видяха: в сърцето на палмата, там, където обикновено напират нагоре новите, светлозелени израстъци, лежеше един голям червеникав камък като многото други на брега.
Раман не чакаше да го питат. С жест показа, че всички трябва да седнат в кръг. Запалиха огън в средата, нощта се спусна бързо и покри всичко с черната си покривка. Отблясъците от огъня достигаха до ствола на голямата палма и и рисуваха върху кората му причудливи знаци. Когато пламъкът избухваше по-ярко, можеше да се види короната на дървото.
- Искате да знаете, откъде се е появил големият камък горе - започна разказа си Раман. – Това се случи преди много години, когато огромната палма бе малко дръвче. Тогава тук нямаше къщи, нямаше и кладенец. Само няколко палми имаше на брега. На тях и на малката палма им стигаше влагата, която получаваха от пясъка и от небето. Малката палма обичаше морето и музиката на водата. Обичаше лекия вятър в късния следобед и изведнъж настъпващата, често студена нощ, с тъмнината без сенки. Тя обичаше и луната в ясните нощи, чиято светлина рисуваше неясни очертания и чертаеше в морето дълги ивици, които напомняха за безкрайността.
Палмичката знаеше, че на няколко метра зад нея е пустинята. Но тя нямаше точна представа за нея, не знаеше какво значи „безводен” и „пуст”. Тя бе здрава и щастлива палмичка. До деня, когато дойде мъжът.
Той дойде от пустинята. Дни наред беше се лутал, бе загубил всичко и от жегата и жажда почти бе полудял. Ръцете му горяха от раните от напразно копаене за вода, всичко в него бе една безгранична болка. И така той стоеше пред водата, пред безкрайната, солена вода.
Изсушеното мъжко тяло се хвърли във водата, но в устата с напуканите устни и подут език гореше жажда, която солената вода не можеше да утоли. Тогава го обзе неистов гняв: „ Имам право на вода!”-крещеше той. „Искам да живея, зашото имам право на това!”
Той взе един голям камък. Гневът му даде сили, които изсушеното му тяло едва ли можеше да му даде. И той закрещя над безкрайността на водата, крещеше срещу неугасващото слънце, крещеше с лице към пустинята и нагоре към недостижимите корони на палмите. Заплашително бе издигнал камъка нависоко. Ръцете му трепереха, сякаш всичката сила окончателно щеше да го напусне. Тогава, между камънака и пясъка, редом до другите палми видя малката светлозелена палмичка, изпълнена с надежда за всеки нов ден.
- Защо ти живееш? – викаше мъжът. – Защо намираш храна и вода, а аз изгарям от жажда тук? Защо си толкова млада и хубава? Защо ти имаш всичко, а аз нищо? Ти не трябва да живееш!
С всичка сила той хвърли камъка в сърцето на короната на младата палмичка. Нещо изтрещя се пречупи. Сякаш трещенето и чупенето се умножаваше многократно, чак до безкрайността на пустинята и морето. И тогава настъпи ужасяваща тишина.
Мъжът се строполи до малката палма. След два дни го намерили керванджии. Казват, че го спасили. Никой от керванджиите не се погрижил за малката премазана палмичка. Под товара на камъка тя била почти погребана, смъртта и била неизбежна. Светлозелените и листа били пречупени и бързо изсъхнали под жарта на слънцето. Мекото и палмово сърце било притиснато, а големият камък толкова тежал на изящния и ствол, че при всеки полъх на вятъра изглеждало, че ще се пречупи.
Но мъжът не могъл да убие малката палма. Наранил я, но не я убил. Шумът от чупещи се клони, отделянето на млади израстъци, всичко това било огромно кълбо от горяща, неимоверна болка и болка... Но едновременно с това, без връзка с болката и разрушитълните шумове се надигнала малка вълна от сили. Тази вълна ставала все по-голяма, попаднала във водовъртежа на болката, нараствала и правела паузите между болките по-дълги и по-дълги, докато силата станала по-голяма от болката.
Дървото се опитало да отхвърли камъка. То молело вятъра да му помогне. Но помощ не дошла. Камъкът останал в короната, в сърцето на малката палма и не се помръдвал.
„ Откажи се”, казвала си палмичката, „твърде тежко е. Съдбата ти е да умреш млада. Примири се! Отпусни се! Камъкът е твърде тежък.”
Но тогава се появявал и друг глас: „Не, нищо не е толкова тежко. Трябва само да опиташ, трямва да го направиш.”
„Но как да го направя?”, питала палмата, „Вятърът не може да ми помогне. Аз съм сама с моята слабост. Не мога да отхвърля камъка.”
„ Не трябва да го отхвърляш”, казал отново другият глас. „Трябва само да приемеш товара на камъка. Тогава ще почувстваш, как твоите сили растат.”
И тогава младото дърво приело своя товар и не прахосвало вече своите сили в старания да отхвърли камъка. Приело го в сърцето на короната. То се вкопчило с дългите си и силни корени дълбоко в земята, защото с двойния си товар се нуждаело от двойна опора. После дошъл денят, в който корените на палмата стигнали толкова надълбоко, че се натъкнали на извор. Една водна струя бликнала нагоре и направила от това място селище на радостта и благоденствието.
Сега, когато палмата имала твърда опора в почвата и постоянна храна, започнала да расте нагоре. Пуснала около камъка широки, силни листа-ветрила. Понякога хората си мислели, че тя закриля камъка. Стволът и ставал все по-обемист, и ако другите палми на брега били по-високи и нежни, то палмата с камъка била неоспоримо най-силното дърво. Товарът и я предизвикал и тя приела борбата срещу своето малодушие. И спечелила тази борба. Тя разкрила извор, който утолявал жаждата на много хора, и което е може би най-важното, палмата приела своя товар и го издигнала нависоко. Той още лежи върху сърцето и, но е заел такова място в живота и, което го прави приемлив. Само външното бреме ни се струва поносимо. Приемем ли го, вече става част от нас самите.
Раман, разказвачът, постави дланите си върху ствола на голямата палма. Огънят почти бе угаснал. Един по един слушателите си тръгваха. Остана само един. Той бе дошъл късно и бе седнал малко встрани. Седна до Раман и двамата седяха дълго без да продумат.
- Аз съм човекът, който хвърли камъка върху палмата – каза мъжът. Бях забравил това, но твоят разказ отново пробуди у мен всичко. Какво да направя? Изпитвам вина.
- Тогава носи си вината, както дървото носи камъка- отвърна Раман. Приеми вината. Опитай, доколкото можеш, да превърнеш от нея в любов. При това не забравяй, че любовта е нещо, което трябва да се върши. Безполезно е само да я разпознаеш и да знаеш за нейната необходимост. Любовта е живот и се поражда само от действието.
/превод от немски език/
(Aus dem Buch: "Wie viele Farben hat die Sehnsucht")
© 1986 lucy körner Verlag
