четвъртък, 22 април 2010 г.

Благодарско!

Благодаря Ви за наградата Блог на деня!
Това е единствената награда в живота ми, за която не съм се потрудила,
и едва ли чак толкова заслужавам. Като си помисля, какви интересни неща чета из блоговете, но никога не се сещам да номинирам и да си призная, от време на време гласувам. Много ми хареса преди години девизът на една преподавателка от университета "Това, което може да не се направи, не го правя" и аз май съм го прихванала с годините. Обещавам, че ще се поправя, честна пионерска;)!
Е, щом давате, взимам и черпя!

Дървото на желанията


В едно малко, спокойно градче, нейде зад дъгата, живял щастливо със своето семейство един възрастен мъж. Той бил вече на 74 години и неговият слънчев лъч била внучката му Ана.
Старецът помнел точно деня, когато това малко чудо дошло в неговия живот така, сякаш искало да каже: " Аз съм тук. Ти ли ме повика?"
С обич погледнал той към старото ябълково дърво, на него досега доверявал всичките си желания и мечти. Старецът бил твърдо убеден, че неговото дърво е допринесло много за осъществяване на желанията му.
Малката му вучка била прекрасна, вече била тригодишна. Антон бил горд, когато тя се покатервала в скута му и го подканяла: "Дядо, да вървим на детската площадка или в сладкарницата, да ядем ягодов сладкиш!"
Те много се смеели и шегували един с друг, докато накрая Ана заспивала изтощена в ръцете му.
Най-често бабата трябвало да чете на Ана някоя интересна приказка от дебелата книга. Тримата били много щастливи. Да строят кули, да готви с баба и да пекат сладкиши, накрая Ана да облизва лъжицата, било много забавно.
Седемдесет и петият рожден ден на Антон наближавал и той ставал все по-замислен. Сега той седял все по-често на старата пейка под неговата ябълка. Пушел от лулата си и издухвал дима замислено пред себе си. Понякога погалвал стария ствол на дървото.
После започвал нещо да си мърмори. Много неща бяха преживели Антон и дървото заедно. Имало и една тайна, която ги свързвала. Дървото имало особена дарба. Винаги, когато Антон говорел с него и му разказвал за своите желания, ябълката му давала знак, че го разбира. Тя пускала няколко листа или клончета, а като дойдело времето на ябълките, отронвала един плод и прошепвала: "Пожелай си нещо, сигурно ще се изпълни."
Ето че сега и двамата остарели. Стволът бил напукан и с чворове, а дървото много голямо и тромаво, за да отговаря на Антон винаги .
Един ден Антон отново седял замислен и тъжен под дървото, когато то тихичко го попитало:
- Приятелю, защо си така потиснат?
- Ах - въздъхнал Антон и люлеел объркано малката люлка, която бил окачил за Ана на един здрав клон. - Би трябвало да съм няколко години по-млад. Страхувам се от възрастта,от предстоящия ми рожден ден. Така бих искал да видя Ана пораснала. Кой знае колко години още ми е отредил господ на тази земя. И тъжно поклатил глава.
- А какво мисли Ана за това? - попитало дървото.
- Ах, тя е толкова весела и безгрижна, винаги ми доставя много радост. Когато съм с нея, забравям, че дните ми на тази земя са преброени - отвърнал дядото.
- Тогава има само едно решение. Заедно с нея, трябва да попиташ феята на мъдростта- прошепнало дървото. - Тя идва всяка вечер, за да ми пожелае лека нощ.
- Много хубава идея - казал старецът. - Ще дойда пак след залез слънце с Ана. Тя обича да се полюлее преди да заспи.
Така и сторили. Когато слънцето бавно започнало да залязва, двамата дошли ръка за ръка при ябълката. Феята на мъдростта отдавна чакала в клоните и наблюдавала двамата. Старото дърво вече й било разказало всичко.
Когато Ана започнала да се люлее на люлката, а Антон седнал на пейката, феята прошепнала:
- Антон, ти ме молиш за младост?
- Оо, да, това би било добре - казал старият човек. - Погледни моята внучка, искам да доживея да я видя голяма. Искам да й помогна да бъде щастлива.
- Толкова ли си недоволен? Размисли хубаво... Феята имала предвид, че всяка възраст има своите добри страни.
- Какви преимущества? - попитал Антон тъжно и погледнал към внучката си.
- Чуй само как се смее и погледни в щастливите й очи.
- Да, така е. Тя ми дава толкова сила и младост - казал тихо Антон.
- Виждаш ли, казала феята на мъдростта. - А ти й показваш нещата от живота. Това е кръговратът на живота. Старостта е хубаво нещо, ако извличаш ползите от нея.
Обяснявай на Ана мъдростите на живота и тя ще се смее и ще се учи. Младостта и старостта се допълват взаимно.
- Не съм погледнал досега на нещата от тази страна - казал Антон.
Старото дърво също прошепнало тихичко:
- Тя е права, Антон. И аз ще допълня нещо. Сега дарявам повече сянка с моите клони и имам силни ръце да нося люлката на Ана. В младите ми години нямаше да мога да правя това. Със смеха на Ана се върнаха и птиците и отново гнездят в моите клони. Виждаш ли, от това и аз печеля - казало старото, чворесто ябълково дърво.
- Хей, вие двамата, - казала феята на мъдростта - сега ще летя нататък. - И не забравяйте никога, всичко в живота си има време и всичко е добре, когато намериш смисъла в това- и бързо отлетяла.
Рожденият ден на Антон дошъл и всеки искал да го поздрави.
- Защо сияеш така, старче?- искал всеки да знае.
Той обаче държал Ана в ръцете си и се подсмихвал.
- Не е ли чудесно да си на 75?
Взички се обърнали с питащи погледи към него.
Той само се усмихвал със закачлив поглед.
"Какво ли е станало с него", чудели се всички.
Ние, приятели, знаем това и който иска, ще разкаже тази история нататък.

/превод от немски/
автор: Celine Rosenkind
www.wortkarussel.de

понеделник, 19 април 2010 г.

Камбанката на поета


Преди много време живял край морето един стар поет. Цялото му богатство били неговите идеи и една малка сребърна камбанка. И двете ги бил наследил от своя баща. Той обичал да седи на верандата и да гледа към морето. Пишел стиховете си на най-фината хартия и ги закачал на клоните на дърветата в неговата малка градинка. Ако подухнел съвсем лекичък ветрец - а край морето духа непрестанно-, сребърната камбанка зазвънявала нежно. Хубав бил този звън и можел да се чуе в цялата страна.
Близо до стария поет живеел един навъсен младеж. Отдавна нямал никакви идеи, не се нуждаел от хартия за писане и мастилото му било изсъхнало. Той бил гневен, защото не му хрумвали никакви мисли. Когато видял стареца да пише усърдно на верандата и чул успокоителния звън на сребърната камбанка, решил че сигурно камбанката е причината за успеха. "Ако я имам само за един единствен ден, ще преуспея", мислел си той.
Младежът не обмислял дълго, отишъл при стареца с усмивка и ведро изражение на лицето и го помолил да му заеме камбанката за един ден.
"Защо да не ти я дам", приятелски се съгласил поетът. "Но не забравяй утре рано сутринта да ми я върнеш, защото без нея бързо се натъжавам".
Тези думи потвърждавали предположението на младежа. Той обещал да я върне навреме и забързал изпълнен с очаквания към своята къща. Окачил камбанката на стената в стаята и зачакал нетърпеливо нежния звън. Но камбанката оставала няма. Минавали часове, но нищо не ставало. Старият поет седял на верандата си и пишел. "Как е възможно", започнал да ругае бездарникът. Всичко, което изпитвал, било омраза и завист. Свечерило се, слънцето залязло. Малката сребърна камбанка висяла незабележимо на стената. Въпреки че вятърът тази вечер бил много бурен, тя останала няма.
Старият поет също очаквал напразно да чуе поне едно мъничко прозвъняване. Било толкова тихо в царството на пишещите, че някои се питали, какво е станало.
На следващия ден нашият поет напразно очаквал връщането на сребърната камбанка.
Тъгата и загрижеността го накарали да отиде при съседа. Той седял мрачен на бюрото си, дъвчел изпълнен със скука перото и късал лист след лист.
"Аз те чаках", казал нашият поет след като поздравил. "Жалко, че не спази нашата уговорка, така няма да мога вече да ти заемам камбанката". Щом камбанката чула спокойния клас на своя господар, започнала от радост да звънти толкова мило, че се чувала в цялата страна.
"Оо, теб са те окачили на стената в стаята", казал старецът. "Как ще звъниш, когато около теб няма дори едничко дърво." Той започнал да се оглежда в градината и обяснил на вечно недоволния млад човек, че писането на хубави произведения зависи от обкръжението. В една запустяла градина и при липса на любов в сърцето не може да се осъществят добри идеи. Много неща разказал поетът на озлобения младеж в този ден. Също и това, че богатството от идеи не зависи от камбанката, а по-скоро обратното.
"Как би могла да звъни камбанката, когато не й се дава простор да трепти", обяснил старецът.
"Който е начисто със себе си и върви с отворени очи през света, само той може да открива чудеса, да се въодушевява и да пише".
Да, и фантазия е нужна скъпи читателю, иначе тази история нямаше да бъде написана от мен. Ако затвориш очи и можеш да я чуеш, малката сребърна камбанка, значи съм достигнала до сърцето ти...
/превод от немски/
автор: Celine Rosenkind
www.wortkarusswel.de

неделя, 11 април 2010 г.

Цветен уикенд на село




















Ставам за градинар,а? ;) Да е жива и здрава майка ми!
Цветна и усмихната седмица!

вторник, 6 април 2010 г.

За Паулу Коелю и манекенките

Напоследък из нета и медийното пространство често попадам на мнения, че книгите на Паулу Коелю били четиво за манекенки.Мнения, омаловажаващи творчеството на автора. Или пък: единственото, което били прочели тези моделки, хубавици, компаньонки е нещичко от Коелю. Визирайки умствения им багаж.
На вкус и на цвет товарищей нет. Аз също съм прочела доста неща от този автор.
Харесвам го. Тук искам да ви цитирам негови мисли за любовта, свободата, щастието, избора, дорото, злото... Малка част от това, което ме е докоснало, накарало ме е да се замисля.
"Има три неща, които възрастните могат да научат от децата: Да бъдат радостни без повод, винаги да са заети с нещо и да се стремят с всички сили към това, което желаят."
"Животът - това са нашите постъпки. Има неща, които боговете ни карат да изживеем. Няма значение защо го правят, както и няма никакъв смисъл да се опитваме на всяка цена да ги избегнем."
Из "Петата планина"

"Когато всички дни станат еднакви, това означава, че хората са престанали да забелязват хубавите неща в живота, докато слънцето върви по небосклона. И аз съм като всички хора: виждам света и нещата, които се случват в него такива, каквито бих искал да бъдат, а не такива, каквито са."
"Никой не се страхува от неизвестното, защото всеки човек е способен да отвоюва това, което иска и от което се нуждае. Страхуваме се единствено да не загубим това, което притежаваме, било то живот или градина."
Из "Алхимикът"

"Любовта винаги е нова. Няма значение дали обичаме веднъж, два пъти или десет пъти в живота си - винаги се оказваме в нова ситуация. Любовта може да ни заведе в ада или в рая, но винаги ни носи нанякъде. Трябва да я приемем, защото тя е храната на нашето съществуване.Ако откажем да го сторим, ще умрем от глад под отрупаните клони на дървото на живота, защото няма да сме посмели да протегнем ръка и да откъснем плодовете."
Из "Край река Пиедра седнах и заплаках"

"Има две неща, които пречат на човек да осъществи мечтите си: да мисли, че са невъзможни, или внезапен обрат на съдбатада ги направи възможни, когато най-малко е очаквал. Защото в този миг започва да се страхува от пътя, който ще го изведе неизвестно къде, от живота, пълен с незнайни предизвикателства, и от възможността нещата, с които е свикнал, да изчезнат завинаги.
Хората искат да променят всичко и в същото време да продължат както преди."
"Доброто и Злото имат едно и също лице, всичко зависи от това, в кой момент пресичат живота на всяко живо същество."
Из "Демонът и сеньорита Прим"

А ето и нещичко от "настолната Библия" на манекенките - "Единайсет минути":
"Когато човек е влюбен, той престава да се храни, да спи, да работи, да е спокоен. Много хора се плашат, тъй като щом се появи любовта, тя разрушава всичко старо, което среща по пътя си.
Никой не иска в неговия свят да настъпи хаос. Ето защо мнозина успяват да премахнат тази опасност и не позволяват на един дом с изгнили основи да рухне. Това са архитектите на отживелите неща.
Други разсъждават по коренно различен начин: Те се отдават, без да мислят, надявайки се в любовта да намерят решения за всичките си проблеми. Прехвърлят върху другия цялата отговорност за своето щастие, но и също цялата вина за евентуалното си нещастие. Намират се в постоянна еуфория, тъй като им се е случило нещо чудесно, или са подтиснати, тъй като неочакваното събитие е разрушило всичко.
Да избягаш от любовта или сляпо да й се отдадеш - кое от двете е по-малко
разрушително? Не знам.
"Не можем да кажем на пролетта: "Ела по-скоро и остани по-дълго" Можем само да й кажем: "Ела, благослови ме с твоята надежда и остани колкото можеш."

Ще стана досадна, ако продължа... Пък и вие сте прочели нещо, или всичко от Паулу Коелю. Познавам много хора, млади хора, които не са прочели и една книга през живота си и даже се гордеят с това. Някои от тях вече са студенти. Ако въпросните манекенки четат Коелю, все са се обогатили с нещо. Ще завърша пак с руската поговорка: На вкус и на цвет, товарищей нет.

четвъртък, 1 април 2010 г.

Розата


За Райнер Мария Рилке се разказва следната история от първия му престой в Париж:
Всеки ден по обяд Рилке минавал заедно с млада французойка през един площад, където седяла просякиня и просела милостиня. Тя седяла винаги на едно и също място,
без да поглежда към никой дарител. Рилке никога не й давал нищо, докато неговата придружителка често слагала по някоя монета.
Един ден французойката попитала учудена Рилке, защо никога не дава нищо. Рилке отговорил: "Ние трябва да подаряваме на нейното сърце, а не на ръката й".
След няколко дни Рилке взел една разцъфнала роза, сложил я в протегната съсухрена ръка на просякинята и искал да отмине. Тогава се случило нещо неочаквано: просякинята погледнала нагоре, видяла дарителя, станала с усилие от земята, опипала ръката на непознатия мъж и я целунала. Тръгнала си с розата.
Нямало я цяла седмица. След осем дни тя отново седяла на обичайното място. Както винаги не отронвала нито дума. "Но от какво е живяла всичките тези дни, след като нищо не е получавала?" - попитала французойката.
Рилке отвърнал: "От розата..."

Светли празници и да не забравяме тези, които се нуждаят от нашата роза!