понеделник, 19 април 2010 г.

Камбанката на поета


Преди много време живял край морето един стар поет. Цялото му богатство били неговите идеи и една малка сребърна камбанка. И двете ги бил наследил от своя баща. Той обичал да седи на верандата и да гледа към морето. Пишел стиховете си на най-фината хартия и ги закачал на клоните на дърветата в неговата малка градинка. Ако подухнел съвсем лекичък ветрец - а край морето духа непрестанно-, сребърната камбанка зазвънявала нежно. Хубав бил този звън и можел да се чуе в цялата страна.
Близо до стария поет живеел един навъсен младеж. Отдавна нямал никакви идеи, не се нуждаел от хартия за писане и мастилото му било изсъхнало. Той бил гневен, защото не му хрумвали никакви мисли. Когато видял стареца да пише усърдно на верандата и чул успокоителния звън на сребърната камбанка, решил че сигурно камбанката е причината за успеха. "Ако я имам само за един единствен ден, ще преуспея", мислел си той.
Младежът не обмислял дълго, отишъл при стареца с усмивка и ведро изражение на лицето и го помолил да му заеме камбанката за един ден.
"Защо да не ти я дам", приятелски се съгласил поетът. "Но не забравяй утре рано сутринта да ми я върнеш, защото без нея бързо се натъжавам".
Тези думи потвърждавали предположението на младежа. Той обещал да я върне навреме и забързал изпълнен с очаквания към своята къща. Окачил камбанката на стената в стаята и зачакал нетърпеливо нежния звън. Но камбанката оставала няма. Минавали часове, но нищо не ставало. Старият поет седял на верандата си и пишел. "Как е възможно", започнал да ругае бездарникът. Всичко, което изпитвал, било омраза и завист. Свечерило се, слънцето залязло. Малката сребърна камбанка висяла незабележимо на стената. Въпреки че вятърът тази вечер бил много бурен, тя останала няма.
Старият поет също очаквал напразно да чуе поне едно мъничко прозвъняване. Било толкова тихо в царството на пишещите, че някои се питали, какво е станало.
На следващия ден нашият поет напразно очаквал връщането на сребърната камбанка.
Тъгата и загрижеността го накарали да отиде при съседа. Той седял мрачен на бюрото си, дъвчел изпълнен със скука перото и късал лист след лист.
"Аз те чаках", казал нашият поет след като поздравил. "Жалко, че не спази нашата уговорка, така няма да мога вече да ти заемам камбанката". Щом камбанката чула спокойния клас на своя господар, започнала от радост да звънти толкова мило, че се чувала в цялата страна.
"Оо, теб са те окачили на стената в стаята", казал старецът. "Как ще звъниш, когато около теб няма дори едничко дърво." Той започнал да се оглежда в градината и обяснил на вечно недоволния млад човек, че писането на хубави произведения зависи от обкръжението. В една запустяла градина и при липса на любов в сърцето не може да се осъществят добри идеи. Много неща разказал поетът на озлобения младеж в този ден. Също и това, че богатството от идеи не зависи от камбанката, а по-скоро обратното.
"Как би могла да звъни камбанката, когато не й се дава простор да трепти", обяснил старецът.
"Който е начисто със себе си и върви с отворени очи през света, само той може да открива чудеса, да се въодушевява и да пише".
Да, и фантазия е нужна скъпи читателю, иначе тази история нямаше да бъде написана от мен. Ако затвориш очи и можеш да я чуеш, малката сребърна камбанка, значи съм достигнала до сърцето ти...
/превод от немски/
автор: Celine Rosenkind
www.wortkarusswel.de

5 коментара:

  1. Дали за мен я ти избра,погали ме с перото от мастило!Поука взех си от това,че камбанката душа си има!Дори вятъра да спре,тя чува думите в ефира,и може ли човек да разбере,какво му даде тя и какво отне!?Камбаната звъни и спре,но ехото при нас остава!И питам аз нима си заслужава,човек сърце щом няма,камбаната при него да остава?Ето вятъра помага

    ОтговорИзтриване