Дървото на желанията

В едно малко, спокойно градче, нейде зад дъгата, живял щастливо със своето семейство един възрастен мъж. Той бил вече на 74 години и неговият слънчев лъч била внучката му Ана.
Старецът помнел точно деня, когато това малко чудо дошло в неговия живот така, сякаш искало да каже: " Аз съм тук. Ти ли ме повика?"
С обич погледнал той към старото ябълково дърво, на него досега доверявал всичките си желания и мечти. Старецът бил твърдо убеден, че неговото дърво е допринесло много за осъществяване на желанията му.
Малката му вучка била прекрасна, вече била тригодишна. Антон бил горд, когато тя се покатервала в скута му и го подканяла: "Дядо, да вървим на детската площадка или в сладкарницата, да ядем ягодов сладкиш!"
Те много се смеели и шегували един с друг, докато накрая Ана заспивала изтощена в ръцете му.
Най-често бабата трябвало да чете на Ана някоя интересна приказка от дебелата книга. Тримата били много щастливи. Да строят кули, да готви с баба и да пекат сладкиши, накрая Ана да облизва лъжицата, било много забавно.
Седемдесет и петият рожден ден на Антон наближавал и той ставал все по-замислен. Сега той седял все по-често на старата пейка под неговата ябълка. Пушел от лулата си и издухвал дима замислено пред себе си. Понякога погалвал стария ствол на дървото.
После започвал нещо да си мърмори. Много неща бяха преживели Антон и дървото заедно. Имало и една тайна, която ги свързвала. Дървото имало особена дарба. Винаги, когато Антон говорел с него и му разказвал за своите желания, ябълката му давала знак, че го разбира. Тя пускала няколко листа или клончета, а като дойдело времето на ябълките, отронвала един плод и прошепвала: "Пожелай си нещо, сигурно ще се изпълни."
Ето че сега и двамата остарели. Стволът бил напукан и с чворове, а дървото много голямо и тромаво, за да отговаря на Антон винаги .
Един ден Антон отново седял замислен и тъжен под дървото, когато то тихичко го попитало:
- Приятелю, защо си така потиснат?
- Ах - въздъхнал Антон и люлеел объркано малката люлка, която бил окачил за Ана на един здрав клон. - Би трябвало да съм няколко години по-млад. Страхувам се от възрастта,от предстоящия ми рожден ден. Така бих искал да видя Ана пораснала. Кой знае колко години още ми е отредил господ на тази земя. И тъжно поклатил глава.
- А какво мисли Ана за това? - попитало дървото.
- Ах, тя е толкова весела и безгрижна, винаги ми доставя много радост. Когато съм с нея, забравям, че дните ми на тази земя са преброени - отвърнал дядото.
- Тогава има само едно решение. Заедно с нея, трябва да попиташ феята на мъдростта- прошепнало дървото. - Тя идва всяка вечер, за да ми пожелае лека нощ.
- Много хубава идея - казал старецът. - Ще дойда пак след залез слънце с Ана. Тя обича да се полюлее преди да заспи.
Така и сторили. Когато слънцето бавно започнало да залязва, двамата дошли ръка за ръка при ябълката. Феята на мъдростта отдавна чакала в клоните и наблюдавала двамата. Старото дърво вече й било разказало всичко.
Когато Ана започнала да се люлее на люлката, а Антон седнал на пейката, феята прошепнала:
- Антон, ти ме молиш за младост?
- Оо, да, това би било добре - казал старият човек. - Погледни моята внучка, искам да доживея да я видя голяма. Искам да й помогна да бъде щастлива.
- Толкова ли си недоволен? Размисли хубаво... Феята имала предвид, че всяка възраст има своите добри страни.
- Какви преимущества? - попитал Антон тъжно и погледнал към внучката си.
- Чуй само как се смее и погледни в щастливите й очи.
- Да, така е. Тя ми дава толкова сила и младост - казал тихо Антон.
- Виждаш ли, казала феята на мъдростта. - А ти й показваш нещата от живота. Това е кръговратът на живота. Старостта е хубаво нещо, ако извличаш ползите от нея.
Обяснявай на Ана мъдростите на живота и тя ще се смее и ще се учи. Младостта и старостта се допълват взаимно.
- Не съм погледнал досега на нещата от тази страна - казал Антон.
Старото дърво също прошепнало тихичко:
- Тя е права, Антон. И аз ще допълня нещо. Сега дарявам повече сянка с моите клони и имам силни ръце да нося люлката на Ана. В младите ми години нямаше да мога да правя това. Със смеха на Ана се върнаха и птиците и отново гнездят в моите клони. Виждаш ли, от това и аз печеля - казало старото, чворесто ябълково дърво.
- Хей, вие двамата, - казала феята на мъдростта - сега ще летя нататък. - И не забравяйте никога, всичко в живота си има време и всичко е добре, когато намериш смисъла в това- и бързо отлетяла.
Рожденият ден на Антон дошъл и всеки искал да го поздрави.
- Защо сияеш така, старче?- искал всеки да знае.
Той обаче държал Ана в ръцете си и се подсмихвал.
- Не е ли чудесно да си на 75?
Взички се обърнали с питащи погледи към него.
Той само се усмихвал със закачлив поглед.
"Какво ли е станало с него", чудели се всички.
Ние, приятели, знаем това и който иска, ще разкаже тази история нататък.

/превод от немски/
автор: Celine Rosenkind
www.wortkarussel.de