понеделник, 1 март 2010 г.

За възпитанието, насилието и мира

Ще ви разкажа една малка история. Самата аз я чух преди доста време, една старица ми я разказа. Никога няма да забравя разказа й:
"Когато бях млада, родителите често биеха децата си. Считаше се за необходимо децата да бъдат бити, за да бъдат послушни и кротки. Всички майки и бащи трябваше да набият детето си, ако считаха, че е направило нещо, което не е трябвало според тях да прави.
Моят син Йохан беше едно жизнерадостно и послушно дете и аз не исках да го бия. Но един ден съседката дойде при мен и каза, че Йохан е бил в нейната градина и е откраднал ягоди. И че ако не го напердаша сега, ще си остане цял живот крадец.
На всички майки им се свива сърцето, когато някой се оплаква от техните деца. И аз си помислих: "Сигурно е права. Ще трябва порядъчно да напердаша моя син".
Йохан седеше и си играеше с кубчета - тогава той беше едва на пет години. Казах му, че ще го напердаша и той сам трябва да излезе и да отреже една пръчка. Той заплака и излезе. Аз седях в кухнята и го чаках.
Измина доста време, докато се върне. Плачейки, той се промъкна в кухнята, но не носеше никаква пръчка. "Мамо,- каза той хълцайки- не можах да намеря пръчка, но ето един камък, може него да хвърлиш по мен!" И ми подаде един камък - най-големия камък, който можеше да се побере в неговата малка ръчичка.
Тогава и аз заплаках, защото разбрах, какво си е помислил: "Мама иска да ме нарани, тогава по-добре ще го направи с един камък." Срамувах се. Взех го в прегръдките си и плакахме, докато отмалеем. Заклех се, че никога, никога няма да бия детето си. Взех камъка и го поставих на един рафт в кухнята, където можех да го гледам всеки ден, докато Йохан порасна.
Крадец от него не стана. Бих искала да разкажа това на моята съседка, но тя отдавна се беше преместила."
- Да, каза старицата, която разказа всичко това - тогава бях много, много млада.
Помислих си, че ако имам деца, и аз никога няма да ги бия. Родих две деца и никога не ги ударих. Станаха добри хора. Те също не бият техните деца.
Защо разказвам всичко това? За мира ставаше дума. Мисля, че има връзка с тази история. Все още има много майки и бащи, които бият децата си и мислят, че е за добро. Мислят, че с бой децата им ще станат послушни и покорни. Но вместо това такива деца стават хора, които обичат да бият. Защото, как от някого, който е свикнал с насилието от дете, ще стане по-късно мирен човек. И как ще има мир в света, ако няма миролюбиви хора. Вкъщи, в дома трябва да започва мирът. Мисля, че би било добре, на всички кухненски рафтове по света да стои по един камък, като напомняне: Стига насилие!
Познавам много държавници и политици, които трябва да имат такъв камък на кухненския си рафт.
Ала сигурно биха използвали камъните само за да си разбиват с тях един на друг главите.
Защото който вярва в насилието, действа като насилник.

Астрид Линдгрен
/превод от немски/

2 коментара:

  1. За огромно съжаление,виждаме какво става.Не да бият децата си,те просто ги убиват.Има и такива изроди вече.Потресаващо е това!

    ОтговорИзтриване
  2. Песимист съм за българите. Работя в гимназия и като си помисля, кави деца ще възпита сегашното поколение, тръпки ме побиват!

    ОтговорИзтриване