-Ехооо, има ли хораааа?

Отдавна се каня да ви разкажа тази забавна история отпреди три лета.

Като няма риба, поне студен душ

Бяхме с приятелка на лечение в с. Огняново в един нов, хубав хотел по програмата на НОИ,  вече махнаха тези глезотии и останаха само старите санаториуми.До обяд процедури: масажчета, водни гимнастики, плуване, излежаване край басейна, следобед вече доста напичаше и правехме разходки из гората покрай реката. В петък наприиждаха много хора, семейства, деца, крясъци, водата в басейна се размъти и решихме да отидем пеша до живописното село Лещен. Бяхме разпитали местните , казаха , че е 7 км. по горския път, започващ над хотела. Ние вече половината го бяхме изминавали при предишни разходки.

И така, отправихме се бодро след обяда към Лещен. Пътят бе сенчест, приятен. Продължаваме напред. няма вече сянка, скали, слънцето прежуря, а пътят се изкачва нагоре. Но ние сме парчета туристи, продължаваме, макар и не толкова бодро, често спирайки. Няма свършване, но вървим. Изведнъж виждаме, че има стръмен завой отклонение надясно и нагоре, а горският път продължава напред към друг завой със скали. Чудим се какво да правим, според нас сме изминали доста, оглеждаме се и аз съзирам на едно дърво на завиващия път  изтъркана табела, посочваща Лещен. Тръгваме нагоре, още по-стръмно. Намерихме едно дърво, седнахме под него и помълчахме 15 минути. Вече нямаме никакви сили. От Лещен и помен няма. Седейки, чуваме отдалеч звънчета на кози и се обнадеждихме. Тръгваме пак. Козите и козаря изчезнаха яко дим. Срещаме остатъци от някакво старо селище. Продължаваме нагоре. Поляна с орех и разклонения. Лягаме под ореха. В далечината нависоко чуваме бръмчене на кола, но друго не се вижда. Решаваме да тръгнем в тази посока. виждаме и жиците на електропровода и се радваме, че стигаме вече. Да, ама не. Горе на високото пак бръмчене на кола и дори човешки глас чухме. Аз се провиквам :

- Ехооо, има ли хорааа?

- Имааа, имааа - отговор от високото.

Вървим, вече има бостани с дини, тютюн и др., но къщи няма. Вървим с последни сили, над 40-градусова жега. Съзираме изоставен голям обор, после изоставени къщи. Най-накрая със сетни сили излизаме на шосе, виждаме хора, които реставрират някаква къща и питаме за кръчма. Нагоре, след завоя, ни казаха. Чешма, с огромна струя течаща вода и пейка под сенчесто дърво. Пием, плискаме се с вода, седим. Пием. И преди да сме разгледали селото, си мислим как ще се връщаме. На чешмата идва баба да си точи вода, питаме я, има ли автобуси за Гоце Делчев. А тя:

- Вчера требеше да има, ма не дойде и аз останах да чекам до другиден.

Ясно, ще се връщаме пеша, но решихме по шосето. Отидохме в кръчмата, която се оказа много фешън заведение в битов стил.Пихме кафе, питахме къде е къщата на Флийнтстоун /това ни бяха заръчали да видим / и тръгнахме набързо да разглеждаме.

След това се отправихме надолу по шосето. Поне не е вече жега и е нанадолу. Един завой, втори, трети. Изведнъж долавяме, че някаква кола се спуска от селото. Спираме и чакаме. Задава се една раздрънкана "Нива"/тип микробус от време оно, пояснение за по-младите/. Махаме, спира. Претъпкана с цигани. Тримата, които седяха отпред до шофьора, любезно се преместиха отзад , за да се настаним ние отпред. Отзад и се събраха около десетина души, възрастни, деца /но само мъже/ и щайги с гъби. 

-Како, како, откъде сте?

Казахме, оказа се, че единият служил войник в градче, близо до нашия град, разпитва какво ново, ние разпитахме какви гъби берат, ситуацията бе толкова абсурдна, че се мъчех да не избухна в смях. Свалиха ни на един разклон и казаха да вървим по пътя вляво. Чудехме се защо не ни свалиха до селото, но после се досетихме: те бяха до циганската махала и май нямаше как да ни стоварят насред нея. Приятели ни бяха дали съвет, ако ходим до Лещен с колата, да не минаваме през нея, защото циганета обикалят отвсякъде колата, просят и не можеш да минеш, не те пускат. Ето една снимка от същата махала, но от друго ходене до Лещен:

И така, още час и половина  надолу пеша до Огняново и хотела ни. Стигнахме по светло. Мисля си, ако беше минала препълнена кола с българи, дали щяха да спрат и ни качат...

Хапнахме  и хоп в джакузито.

Ако знаехме какъв път ни чака, едва ли щяхме да тръгнем в тая жега. Може и 7 да са били километрите, но по въздуха. Но ние сме навити да експлорваме и често ни се случват подобни истории.