неделя, 27 юни 2010 г.

Палмата с камъка


Бе късен следобед и се появи вятър, който леко гали косите и оставя по кожата на лицето предчувствие за хладина. Времето подмамяше за разказване и желанието за приказки бе толкова голямо, че всички помолиха мъдрия Раман да разкаже една от неговите чудни истории.
Умният старец се усмихна. Помисли малко и каза:
- Ще се срещнем при палмата с камъка, когато запалят огньовете.
- Палмата с камъка? Какво значи това?- питаха всички стареца.
- Потърсете я! – каза той и стана да си върви. – Не можеш да сбъркаш това дърво.
Когато тъмата внезапно настъпи, те бяха намерили дървото. До многото палми на брега, които изглеждаха като махащи жени, тя стоеше малко встрани, но така, че нейните тъмнозелени листа-ветрила леко докосваха стоящите до нея дървета. Бе палма с особени форми. Изглеждаше набита, със здрав ствол и силни ветрила, които видимо не се ограничавахе в техните движения, но им липсваше веселостта , която правише другите палми толкова женствени.
Странното обаче бе короната на палмата. Със своите листа-ветрила дървото се накланяше към средата.
- Гледайте точно натам, – каза старият разказвач, който вече се бе настанил в средата- внимавайте за следващия повей на вятъра.
И те го видяха. Когато вятърът разтвори ветрилата на дърветата, тогава го видяха: в сърцето на палмата, там, където обикновено напират нагоре новите, светлозелени израстъци, лежеше един голям червеникав камък като многото други на брега.
Раман не чакаше да го питат. С жест показа, че всички трябва да седнат в кръг. Запалиха огън в средата, нощта се спусна бързо и покри всичко с черната си покривка. Отблясъците от огъня достигаха до ствола на голямата палма и и рисуваха върху кората му причудливи знаци. Когато пламъкът избухваше по-ярко, можеше да се види короната на дървото.
- Искате да знаете, откъде се е появил големият камък горе - започна разказа си Раман. – Това се случи преди много години, когато огромната палма бе малко дръвче. Тогава тук нямаше къщи, нямаше и кладенец. Само няколко палми имаше на брега. На тях и на малката палма им стигаше влагата, която получаваха от пясъка и от небето. Малката палма обичаше морето и музиката на водата. Обичаше лекия вятър в късния следобед и изведнъж настъпващата, често студена нощ, с тъмнината без сенки. Тя обичаше и луната в ясните нощи, чиято светлина рисуваше неясни очертания и чертаеше в морето дълги ивици, които напомняха за безкрайността.
Палмичката знаеше, че на няколко метра зад нея е пустинята. Но тя нямаше точна представа за нея, не знаеше какво значи „безводен” и „пуст”. Тя бе здрава и щастлива палмичка. До деня, когато дойде мъжът.
Той дойде от пустинята. Дни наред беше се лутал, бе загубил всичко и от жегата и жажда почти бе полудял. Ръцете му горяха от раните от напразно копаене за вода, всичко в него бе една безгранична болка. И така той стоеше пред водата, пред безкрайната, солена вода.
Изсушеното мъжко тяло се хвърли във водата, но в устата с напуканите устни и подут език гореше жажда, която солената вода не можеше да утоли. Тогава го обзе неистов гняв: „ Имам право на вода!”-крещеше той. „Искам да живея, зашото имам право на това!”
Той взе един голям камък. Гневът му даде сили, които изсушеното му тяло едва ли можеше да му даде. И той закрещя над безкрайността на водата, крещеше срещу неугасващото слънце, крещеше с лице към пустинята и нагоре към недостижимите корони на палмите. Заплашително бе издигнал камъка нависоко. Ръцете му трепереха, сякаш всичката сила окончателно щеше да го напусне. Тогава, между камънака и пясъка, редом до другите палми видя малката светлозелена палмичка, изпълнена с надежда за всеки нов ден.
- Защо ти живееш? – викаше мъжът. – Защо намираш храна и вода, а аз изгарям от жажда тук? Защо си толкова млада и хубава? Защо ти имаш всичко, а аз нищо? Ти не трябва да живееш!
С всичка сила той хвърли камъка в сърцето на короната на младата палмичка. Нещо изтрещя се пречупи. Сякаш трещенето и чупенето се умножаваше многократно, чак до безкрайността на пустинята и морето. И тогава настъпи ужасяваща тишина.
Мъжът се строполи до малката палма. След два дни го намерили керванджии. Казват, че го спасили. Никой от керванджиите не се погрижил за малката премазана палмичка. Под товара на камъка тя била почти погребана, смъртта и била неизбежна. Светлозелените и листа били пречупени и бързо изсъхнали под жарта на слънцето. Мекото и палмово сърце било притиснато, а големият камък толкова тежал на изящния и ствол, че при всеки полъх на вятъра изглеждало, че ще се пречупи.
Но мъжът не могъл да убие малката палма. Наранил я, но не я убил. Шумът от чупещи се клони, отделянето на млади израстъци, всичко това било огромно кълбо от горяща, неимоверна болка и болка... Но едновременно с това, без връзка с болката и разрушитълните шумове се надигнала малка вълна от сили. Тази вълна ставала все по-голяма, попаднала във водовъртежа на болката, нараствала и правела паузите между болките по-дълги и по-дълги, докато силата станала по-голяма от болката.
Дървото се опитало да отхвърли камъка. То молело вятъра да му помогне. Но помощ не дошла. Камъкът останал в короната, в сърцето на малката палма и не се помръдвал.
„ Откажи се”, казвала си палмичката, „твърде тежко е. Съдбата ти е да умреш млада. Примири се! Отпусни се! Камъкът е твърде тежък.”
Но тогава се появявал и друг глас: „Не, нищо не е толкова тежко. Трябва само да опиташ, трямва да го направиш.”
„Но как да го направя?”, питала палмата, „Вятърът не може да ми помогне. Аз съм сама с моята слабост. Не мога да отхвърля камъка.”
„ Не трябва да го отхвърляш”, казал отново другият глас. „Трябва само да приемеш товара на камъка. Тогава ще почувстваш, как твоите сили растат.”
И тогава младото дърво приело своя товар и не прахосвало вече своите сили в старания да отхвърли камъка. Приело го в сърцето на короната. То се вкопчило с дългите си и силни корени дълбоко в земята, защото с двойния си товар се нуждаело от двойна опора. После дошъл денят, в който корените на палмата стигнали толкова надълбоко, че се натъкнали на извор. Една водна струя бликнала нагоре и направила от това място селище на радостта и благоденствието.
Сега, когато палмата имала твърда опора в почвата и постоянна храна, започнала да расте нагоре. Пуснала около камъка широки, силни листа-ветрила. Понякога хората си мислели, че тя закриля камъка. Стволът и ставал все по-обемист, и ако другите палми на брега били по-високи и нежни, то палмата с камъка била неоспоримо най-силното дърво. Товарът и я предизвикал и тя приела борбата срещу своето малодушие. И спечелила тази борба. Тя разкрила извор, който утолявал жаждата на много хора, и което е може би най-важното, палмата приела своя товар и го издигнала нависоко. Той още лежи върху сърцето и, но е заел такова място в живота и, което го прави приемлив. Само външното бреме ни се струва поносимо. Приемем ли го, вече става част от нас самите.
Раман, разказвачът, постави дланите си върху ствола на голямата палма. Огънят почти бе угаснал. Един по един слушателите си тръгваха. Остана само един. Той бе дошъл късно и бе седнал малко встрани. Седна до Раман и двамата седяха дълго без да продумат.
- Аз съм човекът, който хвърли камъка върху палмата – каза мъжът. Бях забравил това, но твоят разказ отново пробуди у мен всичко. Какво да направя? Изпитвам вина.
- Тогава носи си вината, както дървото носи камъка- отвърна Раман. Приеми вината. Опитай, доколкото можеш, да превърнеш от нея в любов. При това не забравяй, че любовта е нещо, което трябва да се върши. Безполезно е само да я разпознаеш и да знаеш за нейната необходимост. Любовта е живот и се поражда само от действието.

/превод от немски език/
(Aus dem Buch: "Wie viele Farben hat die Sehnsucht")
© 1986 lucy körner Verlag

събота, 19 юни 2010 г.

Настроения


Утро е. Слънце в душата изгрява,
вятър любовно косите ми сплита...
Облак изплува - изведнъж притъмнява.
Буен поток от очите потича...

вторник, 15 юни 2010 г.

Следвай мечтите си


Някои неща можем да видим само със сърцето си. Делфинът Даниел не е като другите делфини. Той не лови риба по цял ден и се отдава на занимания, които са присъщи на един съзнаващ дълга си делфин. Даниел е мечтател.Той чувства, че има да извърви още в живота, затова той реши да използва всички сили , за да намери смисъла на живота яздейки вълните и черпейки от мъдростта на морето. Това беше мечтата му. Тя се затвърди, когато морето му заговори...
„Идва момент в живота, когато на човек не му нищо друго, освен да следва своя собствен път. Време, когато трябва да осъществиш собствените си мечти. Време, когато трябва да защитиш собствените си убеждения.”
На Даниел му бе извънредно неловко. Някой, който очевидно можеше да чете неговите мисли и да прониква в душата му, знаеше неговата най-голяма мечта.
„ Не се страхувай. Докато следваш мечтите си ще бъда винаги с теб за да ти помагам. Доверявай се на твоя инстинкт, обръщай внимание на знаците, които ще срещаш по избрания от теб самия път и ще сбъднеш мечтата си. Мога само едно да ти кажа, Даниел Делфин: Ще намериш истинския смисъл на живота, и то в деня, когато си яхнал перфектната вълна.” „Тъкмо в най-голямото си отчаяние имаш шанса да откриеш Себе си. Също както мечтите се осъществяват, когато най-малко си очаквал това, ще стане и с отговорите на тези въпроси, които те вълнуват. Следвай инстинкта си като пътека на мъдростта и остави надеждата да прогони твоите страхове. Сега си на правилния път, Даниел.”
Връзката с морето бе станала по-силна , а Даниел бе станал неимоверно добър в в язденето на вълните. Той се опитваше да научи нещо ново от всяка маневра и вместо да се разочарова, когато нещо не му се удаваше, той винаги се стараеше да направи най-доброто от това и да не повтаря грешката си при следващата вълна.
”Повечето от нас не могат да се отърсят от неуспехите си, затова не ни се удава да изпълним нашето предопределение. Лесно е да се застъпим за нещо, в което няма никакъв риск.”
Едва сега Даниел разбра, какво искаше да му каже морето. Трябваше да се престраши на скок в непознатото, по-далеч от сигурността на неговите рифове. За да намери истинския смисъл на живота, Даниел трябваше да остави всичко, което го е ограничавало, зад себе си.
„Сега разбирам!”- каза той с триумфиращ глас. „Перфектната вълна никога няма да дойде сама при мен. Аз самият трябва да я търся.”
Още същата вечер делфинът напусна своя риф.
„Сега започва най-трудното”-мислеше си той.
На следващата сутрин Даниел бе в големия океан., Когато внезапно на хоризонта изплува черен силует, той се натъкна на един гърбат кит. Китът се носеше плътно над водата и бълваше пушек и пяна във въздуха.
„Пази се от едно същество, наречено човек”- каза китът страхливо и отново потъна.
Тогава морето отново му заговори...
„Да откриеш нови светове ще ти донесе не само щастие и познание, но също и страх и мъка. Как искаш да оцениш щастието, ако не знаеш какво е мъка? Как искаш да добиеш познание, ако не те безпокои нищо? В крайна сметка голямото предизвикателство на живота е в това, да преодолееш границите в самия себе си и да вървиш толкова надалеч, както не си и мечтал.”
Даниел си мислеше...
„Ние всички имаме мечти, но докато някои неуморно се борят да ги осъществят, колкото и голям да е рискът, други просто игнорират техните мечти от страх да загубят това, което притежават."
В този момент Даниел се натъжи, защото не знаеше дали отново някога ще види своя прекрасен остров. Той беше вярвал, че светът ще му подготви много хубави изненади, някои от които бе преживял, но и някои неприятни . В това настроение той бе почти готов да се върне в своята лагуна.
Тогава морето отново му заговори...
„Мечтите значат също и упорита работа. Ако се опитаме да се отклоним от това, можем да забравим причината, защо сме започнали да мечтаем и накрая забелязваме, че мечтата съвсем не е наша. Ако просто последваме мечтата на сърцето си, времето може би ще се погрижи да сбъднем мечтата си. Помисли за това:
Тъкмо, когато вече искаш да се откажеш, тъкмо когато мислиш, че животът се отнася с теб твърде сурово, тогава помисли кой си Ти, мисли за Твоята мечта.”
На четиридесетият ден откакто Даниел бе напуснал острова той чу познат шум. Не можеше да повярва на очите си. Няколко стотици метри водата се трупаше на огромни вълни, не можеха да бъдат по-величествени. Без да се колебае Даниел заплува към рифа и сърфира цяла нощ. Той си мислеше... „Толкова много съм сърфирал и не ми омръзва. Но защо?”
„Има неща, които не можеш да видиш с очите си. Трябва да ги видиш със сърцето си. И точно това е трудно. Ако погледнеш вътре в себе си и почувстваш, че тупти едно младо сърце , ще тръгнете двамата, с твоите спомени и с неговите мечти устремени ще търсите да извлечете най-хубавото от приключението, наречено живот.”
Сутринта Даниел се отправи към рифа,който беше открил, за да научи кой беше той, накъде бе тръгнал и да открие смисъла на живота си чрез перфектната вълна. Това бе мечтата му. Даниел се хвърли във вълните и имаше чувството, че самият той е част от морето... Отдавна не се беше чувствал толкова щастлив. Най-сетне бе намерил това, което търсеше. Сега той чувстваше, че бе прав да напусне своя пасаж и острова, за да намери нови хоризонти.
„Чрез нашите решения ние сами се дефинираме. Дори само чрез тях можем да придадем на нашите думи и мечти живот и значение. Само чрез тях можем да направим от това, което сме, това, което искаме да бъдем.”
Даниел бе стигнал толкова далеч, защото вярваше в себе си. Сега още веднъж трябваше да се довери на инстинкта си. Той спря, защото чувстваше, че ще се случи нещо много специално... и тогава я видя, приближаваше се от запад. Това бе перфектната вълна, за която бе мечтал. Той заплува, за да заеме стартова позиция, после се плъзна надолу по нея, на ръба на вълната направи рязка промяна. В пяната последваха смели маневри и смяна на посоката. С притаен дъх балансираше между края и гребена на вълната. Бавно и все по-високо се извиваше ръба на вълната над него, докато стана това, за което всички сърфисти мечтаят – тунелът.
Делфинът Даниел бе повярвал в себе си и бе последвал всички знаци по време на своето пътуване. Бе яздил перфектната вълна и бе открил, в какво се състои смисълът на живота му : да се почувства изпълнен от щастие, като следваше мечтата си. Той бе прекрачил границата от онази страна, когато мечтите ставаха действителност. Бе последвал гласа на сърцето си . Сега на Даниел животът му се струваше точно такъв, какъвто бе искал да бъде и това не само му харесваше, това го въодушевяваше...
„В живота идва време, когато не ти остава нищо друго, освен да вървиш по собствения си път...”
Тази прекрасна история се отнася и за нас, хората. И ние сме забравили да мечтаем. Още по-лошо е, че сме станали твърде големи реалисти и мислим, че трябва да вършим това, което трябва да бъде вършено. Винаги в поиски, от всичко да трупаме печалба. При това напълно сме забравили за какво сме си мечтали някога. Така ние забравяме да бъдем самите себе си, отказваме се от нашата индивидуалност и всички ние плуваме заедно с другите в една и съща посока, по течението. Никой не се осмелява да плува срещу него, да вземе насериозно мечтите си и себе си. Делфинът Даниел ни го показа – той послуша гласа на сърцето си, последва мечтите си за един щастлив и изпълнен живот.

Из "Делфинът -мечтател", Sergio Bambaren