Из дневниците на hexemexe

събота, 14 август 2010 г.

Ден, като всеки друг

/Кучешка фотоистория/

Бобо е италианец, но не е мързелив, не се излежава до късно.
Работи в един склад.

Вече е взел сутрешния си душ.

Трябва да си сложи нещо на главата, много е горещо днес.

Не забравя и слънчевите очила.
И вече е в очакване на първите клиенти.;)

петък, 13 август 2010 г.

Как реагират жените и мъжете при порязан пръст

Жената:
- „Ох”
- лапва порязания пръст, за да не капе кръвта наоколо
- взима с другата ръка лепенка от опаковката, поставя на порязаното място и продължава с работата

Мъжът:
- крещи "@#%/$@&?#! ..."
- държи ръката далеч от себе си
- гледа в друга посока, защото не може да гледа кръв, вика за помощ
- междувременно на килима се образува петно от кръв
- едва тогава сяда, защото изведнъж му е прилошало, при което оставя следа като от заклано прасе
- обяснява на притичалите се на помощ с изпълнен с болка глас, че за малко не си е ампутирал ръката
- отклонява предложената лепенка, защото е твърдо убеден, че е твърде малка за голямата рана
- тайно проверява в някоя здравна книга, колко загуба на кръв може да преживее средностатистически възрастен, докато си купува в аптеката големи пластири
- позволява да му залепят лепенката със страдалческо изражение на лицето
- иска за вечеря голама пържола, за да се ускори образуването на червени кръвни телца
- предпазливо си вдига краката нависоко, докато жената пече пържолата му
- иска няколко бирички срещу болката
- отлепва лепенката за да види, дали още тече кръв, докато жената отива до близката бензиностанция за бира
- натиска порязаното и около него, докато раничката пак започне да кърви
- упреква жена си, че не е залепила достатъчно добре лепенката
- скимти, докато тя внимателно му отлепва лепенката, за да залепи нова
- поради нараняването не може да играе за съжаление тази вечер тенис с жена си и се утешава с „Европейската купа”, която тъкмо случайно дават по телевизията
- междувременно тя се грижи за петната по килима
- тайно се измъква на няколко пъти през нощта в банята, за да изследва подозрителната червена ивичка от порязването, което значи сигурно отравяне на кръвта и вследствие на това на следващия ден е недоспал и в лошо настроение
- около обяд излиза за два часа до лекаря, който със сигурност да потвърди, че няма отравяне на кръвта
- следобяд взима от аптечката един бинт и моли русата секретарка да го превърже, като се радва на съчувствието и
- вечерта отива на среща с приятели в кръчмата и важно обяснява, че не си заслужава да се говори за тази „дреболия”

понеделник, 9 август 2010 г.

Братска прегръдка

Тези сладури бяха осиновени от моя приятелка и отведени на село. Уплашени от престоя им в кашон по време на пътуването, бяха изчезнали за два дни. Търсила ги из цялото село, бяхме много тъжни, защото котетата бяха много малки и мислехме, че не са оцелели. Но след два дни се появили иззад стар шкаф в двора.:)
Сега отидох да ги видя и ги погушкам, но още са много диви и недоверчиви. Издебнах ги с фотоапарата докато спяха прегърнати, но от стъпките ми се събудиха.

петък, 6 август 2010 г.

Попитали група специалисти: „Колко прави 2х2=?”

Инженерът изважда калкулатор, пресмята и накрая обявява: „3,999999999”.
Физикът: величина от порядъка на 1х10 на първа степен.
Математикът се затваря в стаята си цял ден, после пристига с куп хартия и радостно казва: „Проблемът е решим!”
Логикът: „Моля, дефинирайте 2х2 по-прецизно!”
Хакерът влиза в компютъра на NASA и вкарва данните за изчисление.
Психиатърът: „ Не знам, но е добре, че поговорихме за това.”
Счетоводителят затваря първо всички врати и прозорци, оглежда се предпазливо и пита: „ Какъв отговор ви устройва?”
Юристът: „4, но не знам дали ще мине пред съда.”
Политикът: „Не разбирам въпроса Ви.”
Рафинираният SAP-консултант: „Би трябвало да се каже „Колко правят 2х2?” – За решаване препоръчваме нашия User-Exit.”

събота, 31 юли 2010 г.

Компютър Казанова

Всеки ден благодаря на господ, че е позволил да създадат компютъра. Компютърът е големият уеднаквител, толератор, така да се каже. Какво повече може да иска един мъж?
Вече не трябва да се конкурирам с добре изглеждащи и аз-съм-добър-в леглото излъчващи типове. Няма нужда вече да се напрягам за лекомислено-ефирни изрази като „Погледни ме в очите, малката!”, не ми трябва спрей за коса, не трябва да се бръсна, не трябва да обувам тесни джинси. Нямам нужда и от маркови ризи, неудобни обувки и срещи в заведения. Не трябва да съм мил, нито да изглеждам мило, нито да хвърлям отдалеч нежни погледи.
Не и аз. Аз си имам компютър.
Откакто имам тази чудесна машина, нещата с жените винаги се уреждат, а Казанова ми послужи за пример. В безкрайната мрежа бъка от потенциални жертви. Няколко срещи в чата + няколко имейла = успешен уикенд някъде в страната. И това става с моето бирено коремче, с бира в ръка, по потник и пантофи, небръснат, като си ям чипс и се оригвам пред компютъра.
Вярно, в началото жените в интернет бяха малко и се нуждаех от известно време, докато отделя плявата от пшеницата, разбирай : да отсея представящите се за жени другарчета по пол от истинските кибержени. Но след известно време схванах номера. Жените не използват определени изрази или прекъсват разговора, ако другият ги използва. Мъжете, които се представят за жени са готови на всичко. Мъжът се нуждае от втори акаунт и второ име /ник го наричат в чата/, с което ръси простотии. Така се разпознават истинските жени и със своя истински ник прогонваш после благородно гадния сваляч. Двойно действие - чудесен трик!
Истинските жени все още си падат по героите. Изречение от типа ”Мразя, когато някой говори така с жена” и някой и друг израз за „дълбоко уважение към жените” са стократно по-успешни от целия репертоар на Хъмфри Богарт. Ако съм закачил на въдицата някоя жена, веднага и давам да разбере, че не съм заинтересован от нея и че някакъв любовен роман с нея е толкова далечно понятие като Австралия, например. Разбира се, това не и го казвам дословно, а говоря с нея малко, почти не задавам въпроси и говоря съвсем малко за себе си. После вежливо се сбогувам с нея и напускам чата. Тя ме намира за интересен и може да се обзаложите, че тя ме чака на следващия ден в чата.
Аз не я разочаровам. Тук съм. И отново си говорим, сега вече малко по-лично, но съвсем мъничко. И така нататък, докато и обясня, че чрез имейли бихме могли да бъдем по-подробни. Не я питам за адреса и /жените са толкова недоверчиви/, а и давам моя. Ако е клъвнала, ще ми прати имейл. И ще падне в капана.
Фаза 3: Тя ми праща един имейл. Сега вече мога да пийна една биричка за бъдещата победа. С разбиране и чувствителност отговарям на нейния имейл, и ако тя не е писала нещо лично за себе си, моят отговор е твърде личен. Разказвам за жените, които познавам /но само като добри „приятелки”/ и моята привързаност към тях и колко по-добре се разбирам с жените защото съм чувствителен, отколкото с безчувствените ми приятели. Разказвам кратки истории за приятелки, които си изливат душата пред мен и чиито проблеми винаги съм готов да изслушам.. Вживявам се в тази роля, докато тя ми пасне като втора кожа. Така моите писма стават толкова достоверни, толкова истински, че и аз самият почвам да вярвам в тях. Това е практично, защото никога не може да ме пипне при някакво противоречие.
След третия или четвъртия мейл и пиша най-важния отговор: „ В твоите писма прочитам между редовете, че някой някога много силно те е наранил.” Това действа. Действа винаги. Всяка жена някога е била наранена. След което тя хвали моята способност да се вживявам в чужда ситуация и нейното доверие е циментирано.
Тогава /но едва тогава/ и изпращам една снимка. Това е моята най-хубава, ласкателна снимка, но вече е ясно, че не съм добре изглеждащ мъж. Никога не съм и твърдял, такива глупави грешки отдавна не правя. Но в този момент на нея вече и е все едно. Спечелих!
Най-често получавам и снимка от нея. И тогава решавам, дали я искам. Не взимам всякоя. Във всички случаи тя трябва да изглежда добре. Ако тя е доста хубава, тогава разбира се, се напрягам малко повечко.
И сега започва фаза 4: Телефониране. Имам хубав глас, дълбок и мъжествен - знам, че жените държат на това.Обаждаме се често и говорим дълго. Трябва да се инвестира, нали.
След това всичко е много просто. Казвам, че един мой познат, когото искам да посетя, живее в нейния град и се уговаряме съвсем необвързващо да се видим на кафе. Жените обичат такива срещи да са на обществени места, знам това и затова предлагам винаги някое кафене в центъра на града. Тогава идва трудната част. Съобщавам и, че не мога да дойда на уговорената среща, защото моят приятел е трябвало спешно да замине или нещо подобно. И ако тя не звучи силно разочаровано, питам я дали не бих могъл – съвсем необвързващо, разбира се – да пренощувам на нейния диван. Толкова бих искал лично да се запознаем, а тя знае, че може да ми има доверие. Вярвайте ми, в девет от десет случая получавам дивана.
Още въпроси как продължава? Тя ще го иска. Аз ще се преструвам, защото не искам да злоупотребя с доверието и. Но после стигам до презерватива в портфейла ми. Ако е било добре, ще я поканя да прекараме един уикенд при мен. И най-късно тогава ще и кажа, че не мога да поддържам връзка от разстояние и ще приключа нещата. При това много ще съжалявам и често ще и пиша, колко много ме боли. Защото самият аз вярвам в това.
А с нейните проблеми и с нейната история ще се погрижа за новата, която вече чака в друг град моите имейли. Моят любовен живот е разнообразен, на Казанова мога само да му се присмивам.
Но той не е имал компютър.

/превод от немски език/
автор: Андреа Калмер