сряда, 27 юли 2011 г.

-Ехооо, има ли хораааа?

Отдавна се каня да ви разкажа тази забавна история отпреди три лета.
Като няма риба, поне студен душ
Бяхме с приятелка на лечение в с. Огняново в един нов, хубав хотел по програмата на НОИ,  вече махнаха тези глезотии и останаха само старите санаториуми.До обяд процедури: масажчета, водни гимнастики, плуване, излежаване край басейна, следобед вече доста напичаше и правехме разходки из гората покрай реката. В петък наприиждаха много хора, семейства, деца, крясъци, водата в басейна се размъти и решихме да отидем пеша до живописното село Лещен. Бяхме разпитали местните , казаха , че е 7 км. по горския път, започващ над хотела. Ние вече половината го бяхме изминавали при предишни разходки.
И така, отправихме се бодро след обяда към Лещен. Пътят бе сенчест, приятен. Продължаваме напред. няма вече сянка, скали, слънцето прежуря, а пътят се изкачва нагоре. Но ние сме парчета туристи, продължаваме, макар и не толкова бодро, често спирайки. Няма свършване, но вървим. Изведнъж виждаме, че има стръмен завой отклонение надясно и нагоре, а горският път продължава напред към друг завой със скали. Чудим се какво да правим, според нас сме изминали доста, оглеждаме се и аз съзирам на едно дърво на завиващия път  изтъркана табела, посочваща Лещен. Тръгваме нагоре, още по-стръмно. Намерихме едно дърво, седнахме под него и помълчахме 15 минути. Вече нямаме никакви сили. От Лещен и помен няма. Седейки, чуваме отдалеч звънчета на кози и се обнадеждихме. Тръгваме пак. Козите и козаря изчезнаха яко дим. Срещаме остатъци от някакво старо селище. Продължаваме нагоре. Поляна с орех и разклонения. Лягаме под ореха. В далечината нависоко чуваме бръмчене на кола, но друго не се вижда. Решаваме да тръгнем в тази посока. виждаме и жиците на електропровода и се радваме, че стигаме вече. Да, ама не. Горе на високото пак бръмчене на кола и дори човешки глас чухме. Аз се провиквам :
- Ехооо, има ли хорааа?
- Имааа, имааа - отговор от високото.
Вървим, вече има бостани с дини, тютюн и др., но къщи няма. Вървим с последни сили, над 40-градусова жега. Съзираме изоставен голям обор, после изоставени къщи. Най-накрая със сетни сили излизаме на шосе, виждаме хора, които реставрират някаква къща и питаме за кръчма. Нагоре, след завоя, ни казаха. Чешма, с огромна струя течаща вода и пейка под сенчесто дърво. Пием, плискаме се с вода, седим. Пием. И преди да сме разгледали селото, си мислим как ще се връщаме. На чешмата идва баба да си точи вода, питаме я, има ли автобуси за Гоце Делчев. А тя:
- Вчера требеше да има, ма не дойде и аз останах да чекам до другиден.
Ясно, ще се връщаме пеша, но решихме по шосето. Отидохме в кръчмата, която се оказа много фешън заведение в битов стил.Пихме кафе, питахме къде е къщата на Флийнтстоун /това ни бяха заръчали да видим / и тръгнахме набързо да разглеждаме.
След това се отправихме надолу по шосето. Поне не е вече жега и е нанадолу. Един завой, втори, трети. Изведнъж долавяме, че някаква кола се спуска от селото. Спираме и чакаме. Задава се една раздрънкана "Нива"/тип микробус от време оно, пояснение за по-младите/. Махаме, спира. Претъпкана с цигани. Тримата, които седяха отпред до шофьора, любезно се преместиха отзад , за да се настаним ние отпред. Отзад и се събраха около десетина души, възрастни, деца /но само мъже/ и щайги с гъби. 
-Како, како, откъде сте?
Казахме, оказа се, че единият служил войник в градче, близо до нашия град, разпитва какво ново, ние разпитахме какви гъби берат, ситуацията бе толкова абсурдна, че се мъчех да не избухна в смях. Свалиха ни на един разклон и казаха да вървим по пътя вляво. Чудехме се защо не ни свалиха до селото, но после се досетихме: те бяха до циганската махала и май нямаше как да ни стоварят насред нея. Приятели ни бяха дали съвет, ако ходим до Лещен с колата, да не минаваме през нея, защото циганета обикалят отвсякъде колата, просят и не можеш да минеш, не те пускат. Ето една снимка от същата махала, но от друго ходене до Лещен:
И така, още час и половина  надолу пеша до Огняново и хотела ни. Стигнахме по светло. Мисля си, ако беше минала препълнена кола с българи, дали щяха да спрат и ни качат...
Хапнахме  и хоп в джакузито.
Ако знаехме какъв път ни чака, едва ли щяхме да тръгнем в тая жега. Може и 7 да са били километрите, но по въздуха. Но ние сме навити да експлорваме и често ни се случват подобни истории. 


понеделник, 25 юли 2011 г.

Да живеем значи да се учим

Да живеем значи да се учим,
че трябва да отделяме време,
ако искаме да  имаме такова;
че сме отговорни за това, 
което мислим и не мислим,
за казаното и неказаното,
за направеното и ненаправеното;
че смисълът на живота
е в това, винаги да мислим
за любовта и живота.

Да живеем значи да се учим,
че не е важно,
дали нещо си подаряваме,
а дали сме в състояние
да си дадем взаимно нещо;
че същността на живота
е промяната;
че трябва да посеем любов,
ако искаме да пожънем любов.

Да живеем значи да се учим
на изкуството на невъзмутимостта:
да оставяме, да допускаме 
и пускаме някого на свобода;
че най-трудната задача
в живота ни е
никога да не се отказваме;
че
да бъдеш човек  е неделимо свързано
с това,
да станеш човек.



Еrnst Ferstl

неделя, 17 юли 2011 г.

Разказани смешни случки от личния ни живот

С удоволствие приемам инициативата на  Док ние, потребителите на svejo.net, да определяме темата на седмицата.  Тъй като моето предложение бе "Разказани смешни случки от личния ни живот", няма как, започвам. Ще ви разкажа дори две случки. Повод да се сетя за първата е, че наскоро открих  чрез потребителка от Svejo  (Благодаря ти, madeinbulgaria!) моя много добра приятелка от студентските ни години.

 Гарова тоалетна
Това се случи преди много години, тогава студентите масово пътувахме на автостоп да спестим някой лев. И тъй,  бяхме се отправили с Мимата на стоп към Казанлък. Времето беше гадничко, ръмеше, стопът не вървеше. Все пак един ни закара до Горна Малина и ни остави на магистралата,  срещу нас на 100-150 м.  е гарата. Никой не минава, чакаме около половин час вече. Приходи ми се на тоалетна и тръгнах към гарата, а Мимата остана на шосето, ако спре някой, да го задържи 2-3 минути.
Приближавам се към тоалетната (сигурно повечето от вас си спомнят тези постройки от миналия век, пък и досега ги има на някои малки гари) и търся надпис коя е женска, коя мъжка. И на двата входа нямаше надпис. Какво пък, жив човек не се вижда наоколо и влизам в едната. Коридорче и дървена вратичка. Докато си свърша работата, чувам ,че на гарата пристигна влак. Дъждът се бе усилил. В коридора на тоалетната влизат двама мъже, говорят си, май се изпикаха в коридора и си запалиха по цигара, чакат да спре дъжда. А аз се тишая вътре и се чудя какво да правя, не мога да стоя повече вътре. Реших, ще отворя вратата и едновременно ще разперя чадъра пред мен, да не ме видят, че съм жена. Така и направих, изскочих с разперен чадър и хукнах към шосето. Мисля, че мъжете се уплашиха повече от мен.:D
А Мимата вече клечеше на шосето и се превиваше от смях, тъй като бе наблюдавала отдалеч почти всичко.
***
А ето и една от многобройните случки в училище, почти всички знаете, че съм даскалица.

Кактусът
Втора смяна сме на училище, влизам за 6-ти час привечер, вече се смрачава, но учениците не бяха запалили лампата, аз също не я запалих с влизането. Сядам на стола зад бюрото и усещам, че нещо ме боде през панталона. Ставам внимателно и поглеждам към стола - нещо като голяма гъсеница с бодли. Взимам я в ръка, оказа се парче от кактус. Приближавам се към учениците и с шеговит тон поднасям към лицата на момичетата парчето: "Кооой направи това?" Момичетата пищят, мислят и те, че е гъсеница. Става един шегаджия тройкаджия, взима го и го слага зад ухото си. Аз му казвам:
- Методи, ако изядеш това, ще ти пиша петица, без да те изпитвам -просто исках да се пошегувам и аз.
А той:
- Ма верно ли? Ще ме излъжете.
- Кога съм ви лъгала, знаеш, каквото кажа, го правя.
Сложи си кактуса в устата, сдъвка, преглътна и за доказателство отвори широко уста и изплези език. Всички изръкопляскаха, той победоносно отиде, взе си бележника, завъртях една петица. Беше много щастлив. Другите момчета ревнаха, че искат и те, но "промоцията" приключи с това.
В учителската стая разказах на една колежка веселата случка, тя пък биоложка и ми казва: "Ама ти знаеш ли, че има и отровни кактуси." Настроението ми се спихна за секунди. Учениците си бяха отишли вече, беше последен час.
Изкарах една безсънна нощ, на другия ден тичам и търся Методи:
- Добре ли си бе, човече?
А той: 
- Екстра, майка ми е много доволна от петицата.
Всичко е добре, когато свършва добре.;)
***
А сега е ваш ред да споделите вашите смешни случки, чувствайте се поканени всички, не само потребителите на svejo!

петък, 8 юли 2011 г.

Следите на щастието

Следите на щастието 
се откриват най-лесно
 по пътя към себе си.

Ernst Ferstl  www.gedanken.at

събота, 2 юли 2011 г.

После

Ако твоето щастие
не е вече щастие
то твоето желание може
още да е желание
и твоят копнеж е още
твой истински копнеж
Също и твоята любов
може да е все още любов
почти  щастлива любов
и твоето разбиране
може да расте
но тогава
твоята тъга
иска да е тъжна
и твоите мисли
стават повече и повече
твои мисли
Тогава ти си отново ти
и почти твърде много себе си
Твоето достойнство е твое достойнство
Само твоето щастие
не е вече щастие

Erich Fried